Темата за гражданското общество е достатъчно обсъждана и преекспонирана, до болка омръзнала и на самите граждани. Доскоро разговорите и критиките бяха насочени към това, че в България изобщо няма гражданско общество. Напоследък отвсякъде се заговори, че най-накрая въпросното гражданско общество се е събудило... и ще разкаже играта на държавата.
От това ли се уплашиха управляващите, че се втурнаха да "оправят"
Закона за събранията, митингите и манифестациите?
Един тротоар разстояние, 72-часово уведомление, предварително преброяване на митингуващите (?) и изискване на допълнителна охрана за над 10 хиляди участници. И предтекстът - наличието в стария закон на несъществуващия орган Изпълнителна комисия на общински народен съвет и санкцията на Страсбург за това!
Хайде да изясним преди всичко какво представлява гражданското общество - в съвсем кратка ретроспекция. Англичаните казват, че
гражданин е този, който има имущество и плаща данъци
Само той има право да участва във формирането на гражданско общество. Във Франция всеки, който има правото да заема административна длъжност, е гражданин. Трети път новост в разбирането за гражданско общество въвежда Хегел, който поставя в обектива личния живот и културата на гражданите. С течение на времето обаче гражданското общество излязло от употреба, тъй като политиците искали власт и не се интересували от живота на гражданите.
Тяхната роля връща Антонио Гранш. От затвора, в който бил хвърлен от Мусолини, той пишел писма до институциите и близките си, с които акцентирал върху правата на гражданите и отношението на държавата. Според теорията на Гранш изискванията на хората към държавата в един момент ще станат толкова големи, че държавата ще отмре и ще остане само гражданското общество.
Оттук нататък отношенията в обществото се определят най-общо от три вида участници: политическите партии, институциите и гражданите.
Политическите партии - с изпълнението на функции, без които демократичната политическа система не би могла да съществува. Изразяването на интереси на определени групи, "отглеждане" и излъчване на политически кадри, организиране на управлението на държавата и общините чрез избраните кандидати.
Отношенията в политическите организации обаче все по-малко се градят на идеологии.
Кои са националните приоритети, какви са предимствата на България в ЕС, как да запазим националната си идентичност? Акцентът, поставен по този начин, е свързан изключително и само с образование на членовете на организациите, правят ли го и доколко партиите? Веднъж получили властта,
политиците забравят за договора
който са сключили с хората - да бъдат техни представители. И ако изобщо си задават въпроса "Кой ме е избрал?", той винаги има два възможни отговора: "Партията или хората, и кого трябва да представлявам - партийните ми другари или гражданите?"
Гражданската активност в политическите партии също е замряла. Пред "обикновения член" стоят въпроси: "Ако мога да направя реална преценка на ситуацията, имам ли волята и силата да приложа вижданията си в моята партийна структура?", "Какво трябва да се случи в качеството ми на действащ политик, за да се разбунтувам, т.е. имам ли и къде е моят "праг на гнусливост". Проблемът с морала и етиката в политиката безспорно е под критичния минимум. Скъсана е връзката между партии и граждани, "избраници", които
защитават частни партийни интереси
- следват протестни действия и наказателни изборни вотове.
По реда си идват институциите, които по презумпция създават политики за развитие на обществото. Гражданите критикуват дадена институция, защото нямат информация за нейната работа. Институцията се отбранява, че информация има, но гражданите не я търсят. И тук връзката политици (институции) - граждани е тотално скъсана. Следователно трябва да възприемем следната аксиома: "Трябва да се полагат специални усилия, за да заинтересоваме хората в това, което искаме да се знае". Или казано по друг начин,
не са виновни хората, че не са информирани.
Виновни са институциите, че не ги информират. Колко усилия се полагат, за да се включат гражданите в работата им: обявяване на дневен ред (например на заседание на общински съвет), приемни дни за гражданите, кутии за обратна връзка при обслужване на клиенти, формиране на различни консултативни съвети и вслушване в съветите им, публични обсъждания чрез адекватно представен начин на проблема, отваряне на горещи линии. Наличието про форма или липсата на тези форми - и в двата случая резултатът е нулев, а неинформираните и неангажирани граждани си връщат с протести и наказателни вотове.
Знае ли гражданинът как да използва тези форми? Отговорът в България е - по-скоро не. По данни от социологическо проучване на Евростат през изминалата година
българите са с най-малко оплаквания и жалби
от страните-членки на ЕС. Няма образователни проекти нито в училище, нито на по-късен етап от развитието на младите хора, а и в развитието на възрастните хора. Дори напротив - политиката е тема - табу за училищата. А основната цел на гражданското образование е да получаваш знание и да развиваш гражданската си отговорност. Когато от малки хората не се научават да работят за някаква кауза и да са граждански активни, как тогава, когато станат големи, ще го правят? В България след 2000 г. се правят някакви опити за въвеждането на гражданско образование в училищата - например предметът "Свят и личност" в 12-и клас. Начинът обаче, по който това се прави, е чрез т.нар. пасивно образование, което не провокира активност сред учениците.
Каквато и теория да решим да разглеждаме, за гражданското общество е важно да бъде предоставена възможност за реализирането на няколко изконни конституционни права: правото на живот, правото на частна собственост, правото на свобода, правото на образование, правото на здравеопазване, правото на труд, правото на избор. Едва тогава идва правото на протест, в отговор на нарушени гореизброени права. Протестът, като съществен израз на активно гражданско общество, в публична защита на интересите на определени групи.
И след като за шест месеца новите управляващи успяха да нарушат основна част от правата на гражданите чрез законодателните си инициативи и действия в изпълнителната власт, след като лъсна капацитета на "експертите", местени от кметство в министерство до европейска институция и обратно, днес те вече си "връзват гащите", като създават правила за правото на протест.
Е, нека всички бивши, настоящи и бъдещи управляващи да знаят - истинска власт ще има тогава, когато тя е способна да разговаря аргументирано и спокойно с гражданите. Когато не си избира с кого да говори, според това дали той може или не да парализира достъпа до столицата или до границата. И престане да дава обещания, само когато ръцете й са извити зад гърба.
Още през 1808 година четвъртият президент на САЩ Джеймс Мадисън дефинирал отношението си към гражданското общество: "Гражданското участие е немислимо без информация и образование".
Кога ще доживеем?